Изневярата като психологически феномен

Изневярата като психологически феномен: опит за възстановяване на загубената идентичност.

Изневярата традиционно се разглежда през морална призма – с ясно разграничаване между „правилно“ и „грешно“, „виновен“ и „потърпевш“. Този подход създава бързи обяснения, но отнема възможността за по-дълбоко психологическо разбиране на процесите, които стоят зад подобно поведение.

От психологична гледна точка изневярата в много случаи не представлява действие срещу партньора, а несъзнателен опит за възстановяване на връзката със самия себе си. Тя може да бъде симптом, а не причина – израз на вътрешен конфликт, загуба на идентичност или нарушен емоционален баланс.

При хора, които лесно се адаптират във взаимотношенията, отстъпват и поставят нуждите на другия пред собствените си, личните граници постепенно се размиват. Този процес обикновено протича тихо и неусетно, без остри конфликти или драматични събития. В определен момент се появява усещане за вътрешна празнота и объркване – трудно различаване между собствените желания и тези на партньора. Именно в този контекст често възниква силното привличане към трети човек, с когото се възстановява усещането за жизненост, автентичност и емоционално присъствие.

Това не се случва непременно защото партньорът е „недостатъчен“ или защото любовта е изчезнала. По-често причината е, че в рамките на настоящата връзка човек вече не среща себе си.

В други случаи изневярата може да бъде сигнал за промяна в самата връзка – емоционално отдалечаване, нарушена комуникация, спад в интимността или отслабване на взаимната ангажираност. Подобни процеси влияят на цялостната любовна динамика и, когато бъдат осъзнати, създават възможност да се потърси разрешение на проблемът в самото партньорство, а не чрез външни компенсаторни отношения.

Отдалечаването във връзката може да се прикрива, понякога и несъзнателно, през отделяне на много време и енергия на работата, използване на свободното време за лични интереси и хобита, присъствие вкъщи само "тялом", без комуникация, като един вид бягство от проблемите във връзката и тяхното обсъждане. Това бягство е от самия себе си, приемане че си в тази ситуация и изход може да се намери, когато и двамата са готови да си подадат ръка.

Често третият човек бива идеализиран и преживян като „разбиращ“, „виждащ“ и „оценяващ“. В много случаи обаче това преживяване не представлява зряла любов, а психологическа проекция. Другият функционира като огледало на онези аспекти от личността, които са били потиснати, пренебрегнати или загубени. Привличането тогава е насочено не толкова към конкретния човек, колкото към усещането за възстановена цялост и идентичност.

Допълнителни външни фактори също могат да допринесат за подобна ситуация – преживяна загуба на близък, травматични събития, хроничен стрес, избягващ тип привързаност. Изневярата може да се превърне в опит за регулация на вътрешна болка, модел на поведение, а не съзнателно поведение срещу партньора. При някои хора този процес се повтаря във всяка връзка, независимо от нейното качество. Тогава изневярата се превръща в устойчив модел, свързан не с конкретни партньори, а с липсата на вътрешна автономия и ясно изградени психологически граници.

Ключовият момент за промяна е осъзнаването. Когато човек разпознае тези вътрешни механизми, привличането престава да бъде неконтролируема сила и започва да функционира като сигнал. Това отваря пространство за насочване на вниманието навътре – към собствените нужди, проблеми и отговорности, както и към възможността те да бъдат адресирани в рамките на връзката.

Тази публикация не цели да оправдае изневярата, нито да я представи като безболезнено или безопасно поведение, а позволява тя да бъде разбрана в по-широк психологически контекст. Понякога изневярата не е отказ от любовта. Понякога тя е израз на загубена връзка със собствената идентичност.

Луиза Кристенсен

психолог, психомоторен аналитик